Знаехме, че времето ще е лошо, обаче въпреки това решихме да тръгнем. Пътувахме с влака в 7:40 до Калофер. Там успяхме
доста бързо да се качим в маршрутката благодарение на Весела (иначе от гарата до града е около 3-4 километра). Посетихме
музея на Хр. Ботев, взехме си печати, направихме няколко снимки в центъра на града и потеглихме към Паниците. На един
завой двете момичета отидоха да се преоблекат с по-леки дрехи. Един микробус ни срещна на отиване, и след 10-15 минути се
върна от Калофер. Свирна ни с клаксона, и ни попитаха дали искаме да ни закарат до Паниците (това е туристически лагер
с бунгала). Качихме се с благодарност. На Паниците имаше доста хора, правеха си барбекю, пиеха си бира и слушаха чалга :)
От там тръгнахме по една доста стръмна и проядена от водата пътека. След 50-ина метра седнахме на една дървена маса и
хапнахме. Времето отначало беше слънчево и топло, но постепенно взе да се смрачава и да захладнява. На едно хълмче, точно
преди да навлезем в гората, заваля дъжд. Диди и Данчо си имаха дъждобрани от мушама, аз имах един найлонов, а Весела
изобщо нямаше. Нямаше как да избягаме от дъжда, но поне бяхме благодарни, че се движим в гората, а не по някое голо
било. Това обаче не ни спаси от поройните капки. Пътеката се превърна в малко ручейче, и на места се хлъзгахме по калта.
След час и половина и няколко почивки, настигнахме още хора, точно преди хижа Рай. На поляната пасяха стадо коне, и
въобще не се притесняваха, че вали дъжд :)
Хижата се оказа пълна догоре, хижарят ни предложи да спим по двама на легло. После се оказа, че ние четиримата сме били
единствените прецакани - всички останали си спяха по един на легло. Но те бяха големи групи, вероятно са си имали и
резервации - така че проблема си е наш ... Имаше такива, които май добре се познаваха с хижаря, защото ги почерпи с ракия
и картофена салата. В съседното помещение имаше голяма група хора (не разбрах точно какви), които пееха - предимно
македонски песни, но късно вечерта преминаха на естрадни, а после и на поп-фолк. Не можах да заспя дълго време, леглото
ми беше тясно, изобщо - по-зле и от казармата. Освен това дрехите ми в раницата се бяха намокрили от дъжда (тя пропуска),
а обувките ми - в отчайващо положение. Язък, че дадох толкова пари за тях, очаквайки някакво качество (български са).
На сутринта изчакахме повечето хора да тръгнат, закусихме, платихме си по половин цена на човек, и потеглихме. Аз не
знаех накъде отиваме, само предполагах че се качваме към връх Ботев. По едно време ни настигна двойка сърби, попитаха ни
дали имаме карта, и се оказа че и те, и ние сме се заблудили, и сме тръгнали към хижа Левски, вместо към върха. Върнахме
се до мястото, където двете маркировки се разделят. В същото време започна да се вдига мъгла под нас, и я снимахме. Докато
се катерехме по стръмните скали, сърбите успяха да ни изпреварят, а след известно време - когато стигнахме до едно място
с опънато стоманено въже - сърбите се върнаха заради лошото време, пожелавайки ни късмет. А като погледнех нагоре, виждах
само остри скали, обвити с гъста мъгла ... Срещнахме един самичък мъж, който се опита да ни разочарова, казвайки ни че
остават още 2 часа и половина. След това на един завой, където имаше силно ехо като в пещера, срещнахме голямата група
от миналата вечер - които пяха цяла вечер македонски песни. Бяха по-добре облечени от нас, учудиха се че толкова късно
сме тръгнали, обаче ние на инат продължихме нагоре.
Полека-лека преминахме отсечката с острите скали, сега пътеката беше по-полегата, но умората си казваше думата. Срещнахме
още хора, казваха ни различно време, но ни беше ясно, че няма да е толкова лесно да стигнем до върха. Постоянно ни се
налагаше да прекосяваме малки и големи рекички, пресичащи пътеката. С увеличаване на надморската височина вятърът ставаше
все по-силен, и когато накрая стигнахме до един каптаж, се наложи да си облека дълъг панталон и яке (дотогава бях по
къси панталонки, защото ми беше по-лесно и по-бързо да се катеря). Дъждът не беше пороен, но беше постоянен, и бързо успя
да напои памучните ми панталони, които станаха по-тежки от ютия и ми пречеха да се катеря. Склонът беше много стръмен и
затревен, ако беше завалял порой или ако беше зима - изкачването му вероятно щеше да е невероятно трудно ... На всеки
три крачки си правех малка почивка. От вятъра дъждобрана ту ми лепнеше по краката, ту пък се ветрееше като шотландска
поличка. Когато накрая изкачихме върха, напред в мъглата видяхме някакви сгради, и отидохме да видим какво има.
Оказа се, че това са постройки на БАН, ретранслаторна станция, планинска спасителна служба, и някакви складови помещения.
Жалко, че времето беше толкова ужасно - имаше много неща за снимане. Обикаляхме да търсим хора, но никъде не се виждаше
жива душа. Първата сграда беше с отворена врата, затова решихме да се качим на по-горните етажи. От една от вратите
се усещаше топлина, и влязохме там. Имаше следи от човешко присъствие, но нямаше никой. Влязохме на топло, събухме се по
чехли, и си простряхме дрехите да се сушат. Весела окупира целия радиатор, както майка ми има навика зимно време да
окупира този вкъщи :) Извадихме си храната, а в това време дойде и метеоролога от БАН. Почерпи ни с чай, и пак изчезна
някъде. Каза ни да си сложим сами печати в книжките. А се оказа, че Весела - понеже носи освен своята, също и книжките
на майка си и баща си (все едно и те са ходили, където ходи тя) - ги носи в плик, който не се затваря. И от дъжда повечето
печати са се размазали. Гледката беше ужасна. Само нейната книжка беше що-годе читава. Поседяхме около 40-50 минути на
топло, и след това метеорологът ни показа пътеката за хижа Плевен. От нея щяхме да слезем към Видима, после към Априлци,
и да вземем автобус за София. Само че бяхме сбъркали !
Тръгнахме надолу, от другата страна на върха. Дъждът продължаваше да вали, пътеката беше тревиста и хлъзгава, постепенно
се превърна в рекичка. Обувките ни бяха подгизнали, ние бяхме по-мокри, отколко когато излезеш вкъщи от банята ...
Правехме "Шляп, шляп" в поточетата, обувките ни казваха "Джвак, джвак", и бодро си тананикахме "И ний вървим, вървим ...
в дъжда - и няма край, и няма край, и няма край ..." Дъждът продължаваше да си вали кротко и неспирно. На едно място
пътеката се разделяше на две - напред продължаваше към хижа Плевен, а надясно имаше обозначителни колове по трасето на
един високоволтов електрически кабел към Видима. Данчо предложи да тръгнем по втората пътека, понеже е по-пряка и
по-бързо ще излезем на шосето. Тази пътека обаче беше обрасла с трева, на места си мислиш, че стъпваш върху туфа, а се
оказва че точно отдолу има рязко стъпало на пътеката, и изненадващо потъваш до коляното. Навлязохме отново в гора, и тук
стана наистина зле. Заради дъжда пътеката беше кална и много хлъзгава, на места дори опасно. Придвижвахме се съвсем
бавно, аз дебнех по-близките дървета, за да се "изстрелям" и подпра на дънера. Весела се омърлуши, беше й скучно, и
реших да й разкажа 1-2 вица. Така вървяхме по указателните колове покрай кабела, докато стигнахме до кръстопът, където
към нашата пътека се включваше пътеката от хижа Плевен. Продължихме да вървим този път по по-нормално трасе, но отново
се оказа, че това е път и за поредния ручей :)
Накрая стигнахме до едно място, където пътеката пресичаше река Видима (вярно, беше 2-3 метра само, но течението беше силно). Зачудихме се какво да правим, търсихме по-тясно място да я преминем - не успяхме да открием. Ако се върнехме 
по-нагоре, щяхме да изгубим поне 2 часа. Тръгнахме надолу по течението, но навсякъде преминаването изглеждаше рисковано. 
На едно място над реката минаваше метална тръба за електрическия кабел, която беше окачена на две метални въжета. Весела 
искаше да минем по нея, но се страхуваше да няма ток. Аз пък се страхувах дали ще издържи тежестта ни ... Още по-надолу в
реката се вливаше още един буен поток - ние бяхме точно между тях (отляво и отдясно), а пред нас беше общото им русло.
В далечината ни се стори, че виждаме мост над реката. Точно преди да се влеят един в друг потоците, между двата бряга
имаше паднал дънер на дърво. Може би водата е подрила корените му, и той е паднал. Лошото беше, че няколко големи камъка
бяха счупили дънера точно по средата. Оглеждахме го оттук-оттам, накрая Данчо реши да премине по стърчащите камъни до
дънера, и след това със скок да се изкачи по корените на отсрещния бряг. Премина успешно, след него и Диди, после Весела.
Аз през това време си събух дългия панталон, защото вече не духаше вятър, а пък беше доста тежък и се притеснявах да
минавам с него през реката. Стегнах го с ремъци за раницата - първо отгоре, но наруших центъра на тежестта, и след това
го преместих от долната страна. Аз също успях да премина, без да падна в реката :) Моментът си заслужаваше да бъде заснет,
но не исках да рискувам да намокря фотоапарата си.
Оставаше ни съвсем малко път, около 100-ина метра. Това, което бяхме помислили за мост, всъщност се оказа стена на
мъничък язовир. Скоро излязохме на шосето - но радостта ни бе кратка. От множество места от лявата страна на пътя се
спускаха буйни пенести води, течаха известно разстояние по шосето, и след това се вливаха в реката от дясната ни страна.
Практически газехме в още една река :) По шосето имаше маркировка, и когато след 40 минути стигнахме до Видима се оказа, 
че сме изминали 4 километра. А на шосето пишеше, че има още 8 километра до Априлци ...
Аз не бях изморен и можех да ходя - обаче краката ми бяха много зле в тези обувки. Имах огромни мазоли точно на меките
възглавнички преди пръстите, петите ми се бяха подули, бельото ми беше мокро, сякаш е киснало цял ден в пералнята - кожата
ми беше наранена и подсечена. Едва ходех, но давах зор на останалите, че ще изпуснем рейса. Видима се оказа едно много
дълго протежение от вили покрай реката. Опитвахме се да спираме коли на автостоп, но никой не искаше да ни качи такива
мокри. Накрая решихме да попитаме две възрастни жени дали има такси в района. Едната от тях влезе да попита внука си, и
ни показа визитка с телефон. Обадих се, и след няколко минути дойде едно такси. Помолихме го да ни откара до Априлци, а
по пътя вече имахме големи съмнения, че рейс може би изобщо няма - а ако има, е бил следобяд, а не в 8 вечерта. Когато
стигнахме града, се чудехме как да постъпим. Майката на Весела й се обади няколко пъти да пита къде сме и що сме. Имаше
едно много разумно предложение да отидем до Троян, ако няма веднага рейс - да преспим там, и сутринта рано да заминем
за София; другия вариант беше да отидем до Търново - но дотам беше 50-ина километра, и щеше да ни излезе солено таксито.
Той самия предложи да ни закара до Севлиево (защото беше от там), и да се опитаме да спрем рейс по магистралата. Едва
сега разбирам колко глупаво е било това решение.
Човекът ни закара благополучно, завързахме разговор за неговия бизнес, за мутрите и т.н. и т.н. В Севлиево минахме през
автогарата за всеки случай - оказа се, че автобус за София има чак сутринта в 6:40. Затова ни откара в едно крайпътно
заведение на магистралата, да чакаме някакви автобуси от Варна. Съдържателя на заведението ни увери, че има автобуси в
22:15, 23:20, 1:00, 3:00, 5:30, 6:40 - само трябва да излезем на пътя, защото повечето не спират в това заведение. Е,
първия автобус мина в 22:00, само ни светна с фаровете и подмина. Следващия го чакахме до 23:40, и тъкмо влязохме и той
мина. Запалиха ни камината за половин час, да се постоплим малко. Само че така лесно ли съхнат обувки и дебели дрехи ?
Пийнахме по един чай, Весела и Данчо изядоха по един сандвич, аз и Диди хрупахме солети. Тюхкахме се, говорихме си за други
предишни пътувания, после останалите налягаха по столовете да спят, а аз останах буден цялата нощ. Пазачът (защото
заведението не е денонощно - в смисъл барманките си тръгват около 24:00) твърдеше, че шофьорът на този рейс, който минава 
в 3:00, му е познат, и ще му се обади по телефона да спред заради нас. Обаче той пък не мина ... На сутринта чакахме
рейс в 5:30 - нямаше. Мислех си, че ако бяхме отишли на автогарата, щяхме да хванем този в 6:40. Пазачът твърдеше, че той
също минава оттук. Но и него го нямаше. Когато вече реших, че сме го изпуснали, отново се обадих на таксиджията - той
имаше 2 коли в Априлци, и 6 в Севлиево. Пристигна една мацка с Жигула, свали ни до автогарата, и ни "светна" че автобусите
по принцип не спират на магистралата, освен ако предварително не си си закупил билет в агенцията или автогарата. На
автогарата видяхме, че за София има само 2 автобуса - този в 6:40, и после 14:00. Опитвахме се да измислим до кой друг
град да вземем по-ранен автобус, и после да се приберем с влака, когато един човек до нас попита момичето на касата дали
има автобус за София. Тя каза, че този в 6:40 закъснява, и още не е дошъл. "Чудесно - казахме си ние. Какъв късмет !"
Ако не бяхме чули този човек, щяхме да си чакаме може би до обяд. Веднага си купихме 4 билета, и си мислехме какво да
кажем на шефовете - аз и Весела. Диди не работи, само ходи на стаж, а Данчо (който е братовчед на Диди) работи от вкъщи.
Автобусът дойде в 8, чакахме го 40 минути, но успяхме да се качим. 
През целия път дрямах и слушах музика от MP3 плеъра. Дочух, че пътят от Варна за Търново бил затворен, някакъв язовир бил
прелял, едно шосе било пропаднало, релсите на влака били заляти ... На гарата в София си казахме "Чао" с Весела - тя
отиде на работа, а Диди се обади на баща си да дойде да ни вземе с колата (тя живее в Люлин-7, а аз в Люлин-3). Свалиха
ме на Орион, качих се на тролея и най-накрая се довлякох у дома. Разтоварих раницата, татко и майка ме подпитаха как е
минала екскурзията и т.н. После се обадих на кака Сипи, че днес няма да ходя на работа, влязох да се изкъпя и после
легнах да спя. Брат ми си е дошъл по някое време, не съм го чул. Чак към 18:00 се поразсъних, и той като вече не го
свърташе, си пусна компютъра да играе. Аз станах, хапнах си хубаво кремвирши с лютеница и кашкавал, даже малко лук :)
След това изгледах един филм "Скорост", и си легнах.